Някои деца се раждат с преднина – те са „емоционално надарени“ от ранна детска възраст и са в естествена хармония със собствените си емоции и чувствата на другите. Други деца се раждат с дефицит или забавяне в тази област – те като че ли не се интересуват от света на хората и чувствата. Въпреки това една емоционално и интелектуално стимулираща среда ще помогне на всяко дете да стигне до своя уникален потенциал. Това зависи от нас възрастните да предоставим на децата най-добрата възможна емоционална просвета.
Въпреки, че емоционалната интелигентност е присъща на човешката природа, тя трябва – подобно на рационалната интелигентност, да бъде възпитавана. Семейното и училищното обкръжение са от основно значение.
Ако детето живее с хора, които отричат емоциите или ги смятат за слабост не може да добие вкус и удоволствие от осъзнаването на емоциите си. Такова дете може да се затвори в себе си, да изпита трудности при адаптацията, да изостане в развитието си. То би било интелигентно от интелектуална гледна точка, но извън нормата в емоционално отношение.
Емоционалната грамотност е толкова важна, колкото и обучението по математика и граматика. Часове за изследване на „Аз-а“, за „социално развитие“ отдавна не се възприемат като екзотична практика в училищата в Западна Европа и Америка. За съжаление обаче , това у нас все още е в света на фантазията.
Емоциите са в центъра на умението да се живее. Възпитанието на чувства е елемент от цялостното възпитание на детето. Важно е да се знае, че емоциите са заразни. Не можем да очакваме, че в условията на потискаща среда, конфликтни взаимоотношения и агресия, детето ще расте спокойно, уверено и щастливо.
Емоционалната интелигентност включва разпознаването на емоциите, себе контрол над емоциите и поведенията, мотивация, разбиране на емоциите на другите хора и способност за поставяне на мястото на другия. Развиването на тези умения става постепенно с помощта на отношенията с околните и семейството.
Следвайки опита на възрастния, детето се научава да посреща трудни за него ситуации, да запазва самообладание, да разпознава емоциите си на страх и паника и да реагира по начин, извеждащ го от ситуацията или да направи опит за това.
Следвайки опита на възрастния детето се научава да разпознава чувствата си и да не се плаши от тях, да не се обърква от тях. Научава за желанията и настроенията си; за фрустрацията, която е изпитал по конкретен повод; за негативните си чувства; за неуспешните си опити да овладее дадена ситуация; за поводите, в които изпитва радост, облекчение, спокойствие.
Нужна е готовност от страна на възрастния за споделяне на свой опит, нагласа да чува за чувствата и емоциите на детето, зачитане на желанията на детето и разграничаването им от потребностите му, приемане на детето като уникално и различно.
Много е важно ние възрастните да осъзнаем, че емоционалната интелигентност не е въпрос на разсъдък или правила на поведение, а разбиране на поведението, на отношението и на всичко онова, което може да въздейства на собственото Аз и правото на живот на това Аз.
Придобиването на емоционална интелигентност започва от детството, но то е „занимание“ за цял живот.
