В световен мащаб застаряването вече достига все по-високи стойности. „Има хора със старчески манталитет от детството, има и младеещи старци, но интелигентният и уравновесен човек се научава да се съобразява с намаляващите си възможности и умно да компенсира недостатъците на възрастта си. Има хора, които “бързат да остареят” и се чувстват най-добре през старостта на своя живот.“- Томас Ман.
Процесите на стареене започват още след раждането. Всички сме виждали съвсем млади хора с частично побелели коси. Около или след 60 г. остаряването в различни органи и системи на организма става множествено и явно. До тази възраст хората са още работоспособни, помагат в домакинството или работят нещо навън. Затова ООН и СЗО приемат като приблизителна граница на напредналата възраст 60 г. Същинската старост е след 75 г. тогава се появява старческата немощ и старият човек често има нужда от странична помощ за придвижване или самообслужване. Въпреки всичко обаче старостта е уникален стадий от развитието ни. Ще разгледаме същността на старостта като био психо социален процес. Определяне на начало на старостта изисква дефиниция за големината на свойствата тялото и психиката достатъчни за самостоятелно съществуване. Можем да вземем за пример старостта на сърната, която започва, когато способността й да избяга от вълк стане недостатъчна и с това незабавно завършва жизнения си цикъл. За съжаление няма как дефинираме големина на достатъчни качества за самостоятелно съществуване при хората нито от биологична, нито от психологична, социална гледна точка. За това определение за същността на човешката старост чрез възрастова промяна на качествата няма. Ще разгледаме старостта през аспектите на социалните отношения и медицинските знания и взаимодействието им с реалността. Тези аспекти различават човека от останалите биологични видове. Това ще помогне да изясним био психо социалната същност на възрастовата криза на старостта.
Аспекта социални отношения е по-важен тъй като до определена фаза на еволюция на социалните нрави, изключват наличие на стари хора, след което разбира се започват да го допускат. „Остаряването не се е появило в наше време, но в древността и средните векове стари хора се срещали изключително рядко. Преди 400 г. само 1% хората са били по възрастни от 65г, преди 100години само 4%, а днес 20%“ [Stuart Hamilton,I The psychology of ageing] Появата на старост променя възрастовата структура на общностите. Старостта е резултат от два различни едновременно появили се фактора: социални отношения, медицинска помощ. Всъщност, ако социалните отношения не допускат наличие на старост, такава няма нито с медицинска помощ, нито без нея. Ако обаче допускат такава се появява с или без медицинска помощ. “Дори без медицинска помощ до старост започват да доживяват хора с достатъчно адаптивна за самостоятелност в старостта психика по рождение, но с намалели физически качества“ [Stuart Hamilton, I The psychology of ageing].
Поради различни причини днес старите хора с помощта на медицинска помощ са значително повече. Въпреки това не трябва да забравяме, че медицинската помощ в старостта не може да направи много за удължаване на живота, тъй като по – важния фактор е генетично закрепената му продължителност. Този факт показва биологичните/генетичните/ ограничения пред продължителността на човешкия живот и вариативността при различните хора.
Обобщавайки казаното стигаме до извода, че старостта започва, когато възрастовите промени направят качествата на психиката или тялото недостатъчни за самостоятелно съществуване, но достатъчни за живот с чужда помощ. Опит за измерение на възрастовата криза на старостта, чрез промяна на способностите е направен от Юнг в книгата „Съвременният човек в търсене на душата“. Той предложил мярка за старост да бъде намалялата под някаква големина полезност за общността. Юнг прокарва идеята, че старостта започва с края на ползата от индивида. Тук разделяме възрастовата криза на старостта на два пътя , единият е свързан с опасността, а другият с възможностите пред индивида.
Периодът на криза е период на интензивни био психо социални промени. Всеки човек преминава през възрастовата криза на старостта, но формата на изразяване, интензивността и продължителността варират в зависимост от генетични, психологични социално-икономически фактори, които влияят за развитието на индивидуалните характеристики. Всяка криза подтиква човек да търси идентичност. Ерик Ериксън е съставил подробно описание на кризите, които човек трябва да преодолее, за да продължи пълноценно живота си. Разрешаването на тези кризи внася нови нюанси в картината на личността, но до достигането на резултат се стига трудно. Според него около 65-тата година настъпва така нареченият „интегритет“. В него би трябвало всички, получени в досегашните етапи придобивки, да се обединят в изграждане на идеята за осъзнато приемане на завършената личност. „След като човек приеме изцяло себе си, се очаква да възникне мъдростта. Защото след периода на криза, когато човекът е приел собствения си живот, протекъл какъвто е, той може да разбере относителността на случващото се по принцип. Събирайки всички усилия, положени през целия живот, в периода на старостта, личността може да събере последствията от действията си и да направи крайна равносметка.“[ Идентичност: младост и криза] Ериксън, смята че при благоприятно преминаване през кризата, адаптивната личност ще може да приеме и доброто, и лошото като нещо, което е трябвало да се случи, изживяно и осмислено. Завършените и стабилни личности би трябвало да стигнат до извода, че съществуването им си е струвало. За съжаление, не всички преминават през тази криза оптимално и това има своите последствия. Тези хора не виждат смисъл в досегашното си съществуване или, ако го правят, животът им е помрачен и често това води до био психо социално разрушаване. Всъщност всичко това ни показва колко сложен процес е стареенето.
