Може би част от родителите, подобно на мен самата, са се сблъсквали с дете, чиято нужда от внимание сякаш изглежда неутолима. Детето иска внимание, вие му отделяте предостатъчно такова, но вместо да засити емоционалния му глад, детето иска още и още внимание. У вас се надига вълна от гняв и безсилие. Чувствате, че давате всичко от себе си, а резултат изглежда няма.
Зад неутолимата жажда за внимание на детето стои потребността му от сигурна и пълноценна връзка с родителя. Тревожността от несигурната привързаност трудно може да бъде преодоляна с прилагането "на парче" на механични техники от типа "Как да ..." Връзката с детето е нещо интегрално и неделимо. Тя не може да бъде раздробена на парчета и върху всеки фрагмент да бъде оказвано отделно възпитателно въздействие. Може, но резултатите ще са съмнителни и незадоволителни. В родителството Връзката е всичко. Подсилването на връзката с детето изисква дълбока и цялостна промяна на родителските нагласи и отношение - към себе си и детето. Не е работа за един ден - да излекуваме собствените си травми и емоционални дефицити, да се свържем със себе си, да се изцелим и оцялостим, за да бъдем емоционално налични, присъстващи и пълноценно откликващи на потребностите на детето - за да бъдем стабилна основа и източник на сигурност, спокойствие, безусловна обич и приемане за децата си.
Темата е твърде дълга, за да бъде обхваната от едно телеграфно постче. Исках само да споделя с вас един откъс от книгата на д-р Габор Мате "Разпилян ум", който вярвам, че може мъничко да помогне да направите крачка напред към подобряване на връзката с детето ви:
"Уловката тук е, че вниманието, което оказваме на детето по негова молба, никога не му носи пълно удовлетворение: то го оставя с несигурността, че родителят просто отвръща на настойчивостта му, а не го прави по своя воля и желание. По тази причина изискванията непрекъснато ескалират, а емоционалната потребност, от която са предизвикани, така и не бива задоволена. Решението е да уловите момента; да поканите детето при себе си, когато самото то не го е поискало. Ако ли пък откликва на вече отправена молба, родителят може да поеме инициативата и да изрази по-голям интерес и въодушевление, отколкото детето е очаквало: Страхотна идея! Тъкмо се чудех какво можем да правим заедно. Много се радвам, че се сети! Детето ще се изненада и ще се почувства така, сякаш получава, а не отправя покана.
Ухажвайте детето, както бихте ухажвали възрастен, с когото искате да имате връзка."
Колко често ние самите отправяме покана към детето си с възторг и въодушевление? Може би не толкова често, колкото би ни се искало - притиснати от умората и напрегнатото забързано ежедневие. Обикновено инициативата е в децата, а нерядко откликваме на тяхното искане с досада и неохота - "не", завоалирано като престорено "да".
Профилактичното положително въздействие на изпреварващата покана, която предлага Габор Мате.
